Спускане с рапел от водопад Анхел
Спускане с рапел от водопад Анхел е последното нещо което ми се случи, но преди това ще ви разкажа как се стига до Венецуела. За целта на първо място трябва да имаш добър и откачен приятел, даже двама са необходими за повече адреналин, които са луди авантюристи до мозъка на костите си и всяка мисъл, всеки филм или фотография им дават повод да мечтаят. Най-налудничавите идеи да превръщат в цели, които да слепват помежду си още шепа съмишленици, живеещи живота извън клишето и търсещи силни усещания отвъд рамката.
Двамата гледат в различно време филма Point break и всеки от тях се замисля за нещо толкова екстремно като спускане на необозримите 982 метра височина на Angel falls. Във филма това да е срещу гравитацията и се осъществява от невероятен екип екстремни спортисти (с помощта на огромен снимачен екип и каскадьори в рамките на шест месеца).В един прекрасен ден те споделят мечтите си и вече имат план. Намират се и още няколко човека между които и аз, копнеещи за предизвикателство, изпитание на духа и тялото и адреналин във високи дози. Две години жадуване, плануване, ковид, подготовка, екипировка....и вече сме там. Дълго пътуване от Европа. Шест часа разлика западно.
Спускане с рапел от водопад Анхел
Имиграционните се чудят какво да ни правят тъй като сме единствените туристи в целия самолет и изобщо не ни се връзват на твърденията, че идваме във Венецуела, за да се спускаме с рапели по левия фланг на водопад Анхел. Отседнахме в хотел в Каракас, от който е забранено да излизаш, че навън докато мигнеш и вече са те отвлекли за пари. Новият режим е направил нищетата за местните още по-осезаема. Трагично обслужване, макар добронамереността и желанието на служителите. Дълга безсънна нощ, подсигурена от високите децибели на музиката от партито в съседния двор, приключило точно в шест на следващата сутрин, когато отново сме с раниците и вече сме на път за следващия полет до Национален парк Канайма – изключителна територия на индианското племе пемон.
Летището в Канайма, на което за компютри не са чували и всичко се изписва на ръка, включително борд картите, както стана ясно по пътя обратно, без проверки на паспорти и всякакви други формалности, общоприети по целия свят, дори и в най-затънтените краища, които съм достигнала. Вече сме в рая. Бунгала на брега на лагуната Канайма, джунгла, водопади, въздух, no Internet access, свобода. Натоварваме се на лодка и ход към отсрещните падащи с грохот води, даващи живот на прескачащи се дъги. Разходка в индийска нишка и истинско сливане с величието на природата, минавайки зад изсипващите се тонове вода на водопад Ел Сапо, неоставящи дори и минимална възможност за сухо място по нас. Кой се сетил, турил бански. Останалите – както дойде.
Сега разбрах колко е важно да имаш чорапи. Индианците пемон живеят на малки групи в нещо като фамилни общности и са раздалечени териториално понякога на повече от десет километра едни от други. Нямат достъп до електричество, вода (освен реките) и канал. До магазини и продоволствия също. За да се снабдят с най-необходимото, което не могат да си набавят сами от заобикалящата ги среда, събират „заявки” и когато има достатъчно стока да се напълни един хеликоптер или самолет, закупуват необходимото, натоварват го и превозното средство прелитайки им спуска от въздуха поръчаното.
Какво представлява спускане с рапел от водопад Анхел
Плащат в самородно злато и американски долари, обикновено дарени от мисии или в редки случаи от такива авантюристи като нас. Ден за хеликоптери и първи досег със свещените за индианците пемон тепуи. Колкото и да си гледал клипове и снимки в мрежата, няма шанс да добиеш реална представа къде отиваш и какво те чака. Понякога е хубаво да не ти оставят избор. Не за друго, ами нямаш време да му мислиш много много. Внимателно и предпазливо, за да не нараня, стъпвам по камъните, покрити с мъх, дал живот на причудливи растения, които в 60% са ендемични видове, т.е. могат да се срещнат единствено и само тук сред цялата ни планета.
Дъждовна река, която от кротко течение влиза в каньон, превръща се в бързей, така засилващ се, че да се изсипе от ръба и да се превръща отново и отново в най-високия водопад на Земята – Salto Angel. Тук времето е изключително променливо и непредсказуемо. Както си пече и никой защитен фактор не може да те спаси от изгаряне, те всмуква леден облак, а след него те облива дъжд. Понякога палатките ни буквално плуват във вода и ако не са дебелите найлони, постлани на дъното, спокойно си лягаш в гьол. Два дни тренировки катерене по въже, преодоляване на дълбоки урви, учим се да слушаме и изпълняваме, учим се на доверие и баланс, опознаваме себе си и помежду си докато дойде деня на спускането. И така още два дни. Кал до уши, първи рапел,....превръщаме се в едно цяло с обща цел.
И е толкова сладко и щастливо след цялото усилие да се възнаградиш с баня на реката, да си облечеш кат чисти дрехи и се нахраниш с някаква храна. Да почувстваш лукса да си на това място с тези хора. Далеч от суетата на живота, от който идваме. Далеч от проблемите, които често сами си създаваме. Далеч от чувството, че нещо ни е дадено или ни принадлежи. Отново е сутрин. Инстинктивно и неусетно един подир друг обръщаме взор към колебаещото се слънце. Някои боязливо от неопитност, но един по един, всички с охота встъпваме в общ поздрав към същото онова слънце, от чиято воля зависи цялото ни начинание.
Събираме палатките, притягаме екипировката, слагаме раниците на гърба. Последен поглед към бивака. Оставяме мястото тъй девствено както е било при пристигането ни.
Кралят на тепуите ни поздравява и изчезва в отвеса на бездната. Първото въже е спуснато. Водачът е определил реда ни и вече е на деветдесет метра под нас. Тепърва в следващите два дни ми предстои седемнадесет пъти да чуя името си. Теренът е абсолютно вертикален и няма никакъв шанс дори да доближи хеликоптер, за да те отведе, ако се прекършиш или допуснеш нещо да ти се случи, ако действаш извън инструкциите за действие и безопасност.
В такъв момент е важно да имаш фокус. В ума ми се ниже единствената мантра „крачка – пускаш (въжето)”. Крачка – пускаш, крачка – пускаш....метър след метър надолу по въжето.... Спирам...гледам дъгите, прегръщащи водопад Анхел. Изгубвам се в миниатюрността си пред величието на природата. Чувството е едно единствено благодарност от щастие. Стигам до първата площадка, която по същество е тясна относителна равнина върху скалата и за да се съберем всичките тринайсет души на нея, трябва да стоим прави всеки върху раницата си или на един крак. Получавам най-жадуваната и топла прегръдка от Хенри. Щастието ще дойде по-късно. Когато вече сме слезли, въжетата са събрани и единственото, което напомня за извършеното от нас е видът на водопада в целия му ръст от другата страна на реката, калните ни дрехи и искрящите погледи. Вече е нощ. Единствената светлина е от челника, който се крепи на каската и на чийто лъч трябва да се довериш, за да не загубиш ориентация. Площадките, които се редят са толкова малки, че вече дори не се изчакваме да се съберем. Тъмно като в рог е, а последните за деня въжета преминават през скали, свободно спускане по въздуха без каквато и да е опора, дървета, лиани и стърчащи колове, които още повече затрудняват движението.
Спъвам се, оплитам се, клони плющят през лицето ми както си искат и стискам клепачи, за да не издерат очите ми... раницата ми, която виси между бедрата ми, закопчана на кръста ми с един огромен карабинер, се заплита непрекъснато в някой израстък по трасето, вали дъжд....понякога загубвам осигурителното въже, което трябва да води пътя ми, за да не се отдалеча силно вляво или дясно, налага се да разплитам въжето, по което се движа, защото като е било хвърлено в мрака се е заплело в клоните на някое бодливо дърво... Не спирам. Не искам и нямам право. Нощ и сън под открито небе върху скалите, а отстрани пропасти и не мърдаш гипсиран в спалния чувал от умора и страх да не се прекатуриш в небитието докато спиш. Нов ден. Слънцето наднича от високо, а дъгите на Анхел се хилят насреща в сутрешен поздрав. Един по един отваряме очи и с потрес осъзнаваме къде ни е заварила нощта. Водата ни е свършила още вчера някъде по пътя . Закуската е силно импровизирана от консерви и остатъци от предходните дни, но е първото ни хранене от прежната сутрин насам, ако тогава изобщо някой е ял като хората, предвид всичкия ни адреналин. Ядеш и даже не гледаш какво слагаш в устата.
Важното е, че има някаква храна и тя е достатъчна за всички. Абсолютна споделеност и грижа един за друг. Категории, които са дефицитни в „цивилизованото” ни ежедневие. Преход с цялото бойно снаряжение по надолнището през дървета и храсти, които буйно са расли, необезпокоявани от човешко присъствие и животни, просто защото по тия места освен колибри, пеперуди и дребни смучещи кръв инсекти, друга фауна не се наблюдава. И тъй като вече четиридесет минути не висим по дърветата, а се движим по твърда почва под краката си, смелостта и чувството за хумор рязко се възвръщат и напрежението от следващия рапел отстъпва място на бурен смях и глупости. Така до първото за деня въже. Още небивали препятствия по пътя... още невъзможни движения и действия.... отново е нощ....последен рапел...
Това е! Станах първият европеец изминал целия маршрут по спускане с рапели на Анхел - най-високият водопад в света. Но това в момента никак не е важно, дори сам не отбелязвам пред себе си този факт. Осъзнаването ще дойде по-късно в следващите дни. Събираме цялото оборудване, сгъваме екипировката и се стягаме за нов път. От тук надолу трябва да сме неотлъчно заедно, за да не се изгубим в тъмнината. Не просто тъмнина. Мракът на вертикалната джунгла. Пътека няма. Спускането е отвесно. Само че тук няма въжета. Нито да показват пътя, нито да обезопасят, нито, за да ти помогнат да не се пребиеш по хлъзгавата кал на вертикала. Разбира се, раницата с целия багаж всеки си я носи на гърба.
На всички ни рапелите остро започват да ни липсват, при това съвсем осезаемо. С помощ, с допълнителна мотивация и огромна подкрепа от ближните (да, сега вече сме си ближни) след повече от три часа вървене по този абсурден терен, сме на брега на река Чурум. Емоциите ни отдавна са преминали критичната си точка и съществата ни са се приземили до най-обикновен (или пък необикновен) възторг при вида на пържено пиле, ориз и пепси кола. Най-вкусната вечеря на десет щастливи луди ентусиасти, които вече никога няма да бъдат същите. Ето така се стига до Венецуела и се спускаш с рапел от водопад Анхел, само трябва да имаш добър и откачен приятел, даже двама са необходими за повече адреналин....
